Пианистът Иво Върбанов – мечтател с високи стандарти

Впечатляващият музикант Иво Върбанов от десетилетия живее в Лондон. Роден е в Плевен през 1972 г., в семейство на професионални музиканти. Първите уроци по пиано получава от изтъкнатата преподавателка Елеонора Карамишева. Малко преди деветия си рожден ден заминава с майка си – виолончелистката Малина Каракашева, за Италия. В следващите 12 години живее в Санремо. В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век работи с прочутата унгарска пианистка Илонка Декерс в Милано. След това заминава за Великобритания, където специализира в Кралската музикална академия при именити преподаватели – Суламита Ароновска и Франк Уибо. През 1998 г. завършва магистратура със стипендия на фондация "Ротари". Същата година заедно с виртуозната виолончелистка от Финландия Сеели Тоивио печели две награди – първата и специалната, на 25-тия Международен конкурс за камерна музика във Финале Лигуре (Италия). Първият му солов компактдиск с творби на Мусоргски, издаден от Gega New през 1997 г., получава отлични отзиви от критиката. Изнася рецитали и концерти с оркестър във  Великобритания, Франция, Испания, Ирландия, Германия, Холандия, Словакия, Полша, Русия, Турция и САЩ.

Свирил е в реномирани концертни зали като Уигмор Хол и Роял Фестивал Хол в Лондон, Карнеги Хол в Ню Йорк, Голямата зала на Филхармонията в Санкт Петербург. През 2001-ва заедно с Христо Йоцов, Радосвет Кукудов и Михал Древновски Върбанов създава квартет "Воланд" – ансамбъл за две пиана и ударни, посветен на съвременната музика. Като преподавател е водил майсторски класове в Националното музикално училище в София, Висшето училище по музика в Люцерн (Швейцария) и Музикалното училище в Радом (Полша).След принудително прекъсване на концертната дейност между 2009 и 2012 г. поради тежко заболяване, Иво Върбанов се завръща на лондонска сцена с впечатляващи изяви, включително с Кралския филхармоничен оркестър. Пианистът е носител на наградата "Иван Вазов" за популяризиране на българската култура в чужбина. През 2011 г. получава и отличието "Сребърен лъв" от Министерството на външните работи на България. През 2019 г. става асоцииран член на Кралската музикална академия в Лондон. Има звукозаписни реализации за Hyperion Records, Lorelt Records, Gega New, БНР, Orchid Classics и ICSM Records (независима звукозаписна компания, основана от него и съпругата му – италианската пианистка Фиамета Тарли).

През 2026 г. са планирани три нови издания с музика от Брамс и Владигеров. Последната камерна изява на Върбанов в София беше в Балната зала на Националната художествена галерия. Рециталът с изключително интригуваща програма – последните клавирни цикли на Владигеров, е отличен повод за разговор, в който специално за Радио България Иво Върбанов споделя най-напред какъв се чувства - българин, италианец, англичанин?

"Аз не обичам много да се идентифицирам със специфична националност, защото това води много често до самоограничения. И също така до грешки в живота. Естествено, аз съм роден тук… моята връзка с България не е скъсана. Не бих могъл да кажа, че се чувствам повече италианец, отколкото българин. Все пак живея от много години в Англия, така че всъщност правилното нещо за мен може би е да се каже, че съм роден в България, обичам някои неща в България, както обичам някои неща в Англия и някои неща в Италия, но не мога да приема абсолютно всичко, което тези три страни ми предлагат, защото всяка страна има хубави неща, но и не толкова хубави".

Сред педагозите му впечатление прави именитата Суламита Ароновска: "При всички положения аз имам смесени чувства към нея – и позитивни, но и не толкова позитивни" – признава Върбанов. "Защото аз реших да замина за Великобритания заради нея, но честно да си кажа останах разочарован. Намирах голяма повърхностност, тъй като нейното отношение към пианото и към музиката беше свързано с конкурсното свирене. Тоест - какво ще се хареса и какво няма да се хареса. Спомням си много добре едни Вариации на Хайдн, които работихме и нейните указания за свръхподчертаване на някои мелодични елементи, които са типични повече за романтизма, отколкото за класицизма. Това ме накара да започна да се отдалечавам от нея и в един момент спрях да ходя на уроци... Кандидатствах в Кралската музикална академия – първо бях в Манчестър, след това се преместих в Лондон и отидох да уча с Франк Уибо. Но всъщност най-важната фигура за мен в изграждането като музикант е унгарката, с която учих в Италия шест години. Това беше наистина една от големите фигури в педагогиката на пианото, на клавирното изкуство през ХХ век – възпитаник на професор Ищван Томан, един от последните ученици на Франц Лист. Някои от характеристиките на моето свирене идват от нейната школа".

Още първият диск на Върбанов с клавирни транскрипции на Мусоргски, записан в София, впечатлява с виртуозност и мощна техника. Коя е школата, която представлява унгарката Илонка Декерс, неговата любима учителка? "Според мен това е централно-европейската школа и е свързана с нещата, които самият Лист е направил за пианото. Той е един от хората, дали тласък на опознаването в дълбочина на инструмента и механиката на самия инструмент. Това, което аз съм получил от Декерс е най-вече опознаване на използването на моето тяло с инструмента и също така идеята за звукоизвличане. Тоест как един звук, който може и да е мащабен, може и да е малък, но да е винаги благороден".

Репертоарът му е впечатляващ: Хайдн, Бетовен, Брамс, много автори от ХХ век: Стравински, Мийо, Барбър, Шнитке… Дискът му с Концерта за пиано и Балада № 2 на Димитър Ненов, осъществен с Кралския Шотландски национален оркестър и диригента Емил Табаков и издаден от Hyperion Records през 2017 г., получава международен отзвук и много висока оценка от европейската критика. "Всъщност българска музика съм свирил доста" – споделя Върбанов. "Може би не достатъчно според обема клавирни творби от български композитори. Но Концертът на Димитър Ненов беше причината да започна да се запознавам в дълбочина с музиката на този автор. Свирих го и със Софийската филхармония и Григор Паликаров преди две години. По време на пандемията трябваше да запиша Първия и Третия концерт на Владигеров с оркестъра на БиБиСи - Шотландия. Но за съжаление записът пропадна. Оттогава много неща се промениха в структурата на БиБиСи… Счетоводството започна да е по-силно от артистичната посока на оркестрите. Започнаха да записват прекалено много комерсиална музика – неща, които може би нямат артистична стойност и историческо значение, но всъщност имат търговска цена и стойност. Този проект може би няма да се реализира с този оркестър… нямам яснота какво точно ще се случи. Hyperion – звукозаписната къща, с която направихме проекта на Ненов, беше единствената, която опонираше – най-вече на стрийминга на музика. Но… бизнесът бе продаден преди две години и половина и сега е в ръцете на Universal, което създава почти монопол на пазара, тъй като в тази група са звукозаписни къщи, които навремето са били съперници - Decca е заедно с Deutsche Grammophon… Светът на музиката е доста сложен в момента и не знам дали ще може да се намери решение на доста от проблемите".

Това води точно към следващия въпрос – за рецитала му с последните клавирни цикли на Владигеров. Чудовищно трудни творби – технически, интерпретационно, но и трудни за възприемане от публиката. Днес, в условията на унищожително консуматорство, когато всички изкуства са стока, която трябва да се опакова ефектно, а съдържанието няма особено значение – има ли смисъл да се свири подобен репертоар?

"Донякъде сте права за това, че оформлението, маркетинговият аспект в музиката вече става много силен. Не бих казал, че е преобладаващ, но липсата на знания от страна на публиката плюс този маркетингов подход, води според мен до снижаване на нивото. Всички хора, които ходят на концерти, не са меломани. Една част са меломани, други ходят, защото искат да чуят нещо различно, приятно за ухото, без да имат реално образование в тази посока. И се влияят много от неща, които не са свързани точно с музикалното съдържание. Факт е, че голяма част от музикантите са все повече и повече неграмотни от гледна точка на музикалния език. Преди време говорихме с Боян Воденичаров, който в почти всяко издание на конкурса "Кралица Елизабет" е член на журито. Има нещо, което той нарича "индустриален пианизъм" – всичко изглежда изрядно в свиренето, но е едно бледо копие на много елементи, събрани заедно… Тази тенденция не води до добро, защото залите малко по малко се изпразват навсякъде и причината за това е първо липсата на програмиране от страна на организаторите на сезони, липсата на кураж да се включват и по-интересни творби.

Не е нужно всеки сезон да слушаме Концерта за цигулка на Чайковски, Брамс, или Сибелиус... Може би, за да се опознае музиката по-добре, два елемента са изключително важни. Едното е образованието – да се върне повече музиката в образованието на младите хора като цяло и повече в дълбочина, не по елементарен и инфантилен начин, защото децата не са толкова глупави. Ние ги подценяваме много често. И другото нещо е хората, които се занимават с програмите, да имат малко повече кураж да ги правят по-интересни, да намират начин да привличат публиката. Подходът за класическата музика – че трябва да води задължително приходи и да печели, е един голям абсурд. Поради простата причина, че стойността на едни композиции не се базират на това колко билета са продадени, а на други неща, които във времето доказват собствената стойност. Много често хората, които взимат тези решения – тоест политическите фигури, в цял свят, това не е проблем само в България – са меко казано неграмотни в тази посока. И съответно решенията, които взимат, са грешни – чисто и просто казано".

Ето защо е решил да свири последните цикли на Владигеров!

"Защото за мен беше важно, тъй като за разлика от Ненов, Владигеров е доста противоречива фигура. Има хора в България, които го обожават и други, които го отричат… Някои се отнасят пренебрежително към него… Истината е, че има период в неговото изкуство, базиран повече на клишета и на конвейерно композиране. Част от композициите са реплики на предишни... Това е проблем, но той е свързан с това, че Владигеров се връща в България поради това, което се случва в Германия. Говорим за 30-те години на ХХ век – той като евреин не е имал голям шанс да оцелее в Германия. Връща се в България, след това идва комунизмът и той трябва по някакъв начин да се адаптира. Известно е, че той е казвал (на шега естествено) на Васил Казанджиев например – да спре да композира прекалено експериментални неща, защото ще отидат и двамата в Белене. Това са неща, които през 50-те и 60-те години е казвал на хора, занимавали се с авангард. Истината е, че тези късни опуси на Владигеров са доста по-различни от предишните. За мен най-силната фаза на Владигеров са първите му 30 години и след това последният период на живота му. Тези творби са различни, има експериментален елемент, има естествено негов почерк в композициите. Но моят поглед към тези композиции, който още не е довършен, има още да зрее, е свързан с избягването на клишета в изпълнението на неговите творби. Моята идея е да се погледнат по друг начин".

През 2003 г. Върбанов слага началото на проект за винопроизводство с търсене на подходящо място за садене. Лозето е факт през 2006-та – намира се в Южен Сакар. Първото вино излиза на пазара през 2011 г. Няколко години по-късно пианистът е единственият български представител в Международната академия на виното в Женева, а сред известните му клиенти са музикантите от Depeche Mode и Simply Red, актьорът Майкъл Гамбон, компанията Berry Bros., която доставя вина на кралското семейство във Великобритания. Вината му не са масови – етикети и реколти се сменят периодично. Редки, скъпи, високо оценени – изглежда и в тази област Иво Върбанов иска да бъде най-добър, влага огромна енергия, усилия, средства, време в бизнеса. И там ли се стреми към перфекционизъм – както в музиката?

"Не знам дали точната дума е перфекционизъм. Може би е търсенето на това, което ми харесва, тоест нещо, с което бих бил доволен и с което бих спал спокойно, да знам, че съм си свършил работата. Може би наистина стандартът за вино, който имам, е висок. Моят път във виното започва като консуматор. Не като човек, който има фамилни земи и е решил да прави нещо с тях, а като ентусиаст, който цени културния аспект на виното бих казал повече, отколкото хедонистичния елемент. Аз не съм човек, който пие много. Пия доста умерено, винаги с храна. Но това, което за мен е интересно, е разнообразието, което има в света на виното и идеята защо някои вина са по-вкусни от други и защо са по-добри. Задълбочавайки тези неща, може би съм си създал проблем – дотолкова, че аз изисквам от себе си нещо, което наистина не е лесно. Но от гледна точка на това, което правя в тази сфера на живота ми, съм доста доволен".

Сред най-близките си приятели в родината Върбанов споменава Христо Йоцов, наскоро написал концерт за две пиана, който Иво и съпругата му Фиамета ще изсвирят през февруари в Плевен и в София. А би ли се върнал в България, след като има и бизнес тук?

"Това е интересен въпрос – какво точно означава да се върна? Аз всъщност съм много често в България. Факт е, че живеем на три места на практика: България, Италия, Англия. На този етап това е може би правилното нещо за нас. Аз не бих живял перманентно в Лондон, в Италия, или в София, защото това е ограничаващо. Организиран съм така, че да пътувам по възможно най-лекия начин".

Свързва България преди всичко "с природа, с интересна история, артефакти от далечното минало, още от времето на траките… и естествено с приятелите тук". След като предпочита романтичния репертоар, може би е романтик? "Може би да, но може би – не. Не знам, не мога да се определя честно да си кажа". А мечтател? "Да, това да – определено!". Какво мечтае за сина си?

"Единственото нещо, което мечтая за него, е да прави това, което иска да прави в живота си".